Мама е болна, нещо страшно за всяко дете.
Случи се, и дори и без да го кажа, тя забеляза. Заспахме, а тя още рано сутринта дойде, взе малко детско столче на ръце и седна до моята спалня. Покри лицето ми с ръце. Обсипа го с целувки и с косите си. Подаде ми ръка, за да не падна. Една малка нежна ръчичка, която не се пусна от моята. Държеше ме и ме водеше, даже стискаше, докато не се увери, че съм по-добре.
Попита ме дали съм гладна. Дали искам плодове. Дали съм жадна. Взе малка купичка в ръце, напълни я с малинки и я сложи до мен на дивана. Тя знае, че се лекувам с пресни плодове.
Направи ми и шарено герданче – пак с нежните си мънички ръце. И с нежни пръстчета тя върза го на майчино вратле, за да я пази. Заръката ù бе: „Мамо, не го сваляй, докато не си добре.“ Не го свалям. Дори и когато вече съм здрава.
Сега не е до мен, а на море със баба. Но знам, че в нейното сърце тя винаги ще е със мама.
И мога с пълно сърце да кажа: Няма нищо по-чисто, от любовта на дете. Няма нищо по свято за мама.
