До морето с колело и обратно с БДЖ – една история за семейно преживяване с колело в България.
Реших да опитам свободна и неангажиращa почивка без краен срок и най-вече в „родната” България. Целенасочените пътувания и почивки са приятни, но често някак си броиш оставащите дни и се опитваш все да наваксваш с нещо докато си почиваш. Резултатът понякога е, че се връщаш в ежедневието по-уморен и напрегнат, отколкото преди „почивката”.
След един работен ангажимент реших да отделя отново време на себе си и на голямото ми дете. Хрумна ми нещо, което без много да го мисля се превърна в желание и след това в решение. Времето от идеята до решението ми отне почти 5 минути. Съпругата ми също прояви жив интерес и станахме трима.
Ние сме градски велосипедисти, без никакъв опит във велоразходки по-дълги от един ден. Така че удоволствието от велопохода започна още от планирането на маршрута и подготовката.
Сервизирахме спирачките, смазахме движенията и скоростите, купихме багажници и дисаги. С това се изчерпва цялото приготовление и подготовка на велосипедите и оборудването за предстоящите 500 км удоволствия. Момчето, което ми продаде нещата от веломагазина, като разбра, че с моето колело от 2 000-ната година в най-ниския ценови клас възнамерявам да измина разстоянието от София до Бургас ме помисли за луд и каза, че не би тръгнал с „това желязо” извън София. Не се опитах да го разубедя, но аз „това чудо” го въртя из София почти всеки ден по 30-40 км и досега не ме е оставило. Не виждах причина да се поритеснявам, че ще може да издържи преход от около 100 км на ден.
Маршрутът беше най-важното решение, което трябваше да вземем. Изискването е да се движим по малки пътища (по възможност селски) с минимален трафик на МПС. Все пак сигурността и чистият въздух са с най-висок приоритет.
Обичайният маршрут, по който се движеше организирана група велосипедисти, следва Подбалканския път. За нас това беше неприемливо, защото трафикът и газовете от колите и камионите не се вписваше в представите ни за приятно пътуване сред природата.
Решихме да тръгнем между Подбалканския път и магистрала Тракия. И така решението беше взето с първа цел Старосел. От там щяхме да решим да дали да се насочим към Калофер или Брезово. Излизането от София не е от най-приятните преживявания и затова предпочетохме да го пропуснем като се придвижим с влак до Вакарел и от там „по колелата“.
ДЕН 1: Вакарел – Поибрене (40 км) – Оборище (8 км) – Панагюрище (10 км) – Стрелча (14 км) – общо 72 км
ДЕН 2: Стрелча – Старосел (25 км) – Хисаря (21 км) – Баня (14 км) – Калофер (16 км) – общо 76 км
ДЕН 3: Калофер – Осетеново (8 км) – Александрово (5 км) – Търничени (7 км) – Габарево (5 км)-Дунавци (12 км) – Шейново (4 км) – Шипка (3 км) – Крън (7 км) – Казанлък (6 км) – общо 57 км
ДЕН 4: Казанлък – Ягода (19 км) – Шаново (6 км) – Елхово (10 км) – Едрево (6 км) –Паничерово (5 км) – Асеновец (18 км) – Нова Загора (5 км) – общо 69 км
ДЕН 5: Нова Загора – Еленово (20 км) – Бояджик (14 км) – Болярско (6 км) – Ямбол (16 км) –Калчево (11 км) – Победа (4 км) – Челник (4 км) – Тамарино (6 км) – Войника (6 км) –Зорница (10 км) – Светлина (16 км) – Средец (8 км) – общо 121 км
ДЕН 6: Средец-Бургас (32 км)
427 км официално по карта – по велокомпютър 510 км
И така, рано сутринта яхнахме колелата и се насочихме към Централна гара София където се натоварихме в 8.20 ч. на влака за Вакарел. Пътуването беше кратко, но ободряващо и в 9 ч. слязохме на гара Вакарел, откъдето започна сближаването ми със седалката на вярното ми колело.
Времето беше прекрасно и предвещаваше един хубав слънчев ден. От с.Вакарел се насочихме към с.Поибрене (40км), като пътят е планински и приятен за колоездене. След Вакарел се точеха махалите, които създаваха впечатление, че се намираме все още в цивилизацията, но липсата на хора по дворовете по-скоро показваше, че и тук урбанистичните процеси са си свършили работата. Трафик почти нямаше, което потвърждаваше, че решението ни да изберем този маршрут е било правилно. За красотата на Вакарелската планина и въобще цялата Средна гора е безсмислено да споделям, но бих искал да отбележа, че пресичането им с велосипед предоставя невероятни гледки и спокойствие.
Важно е да отбележа, че Поибрене, Мечка (сега Оборище) и Панагюрище са места светини за нас българите. Те са центърът на Четвърти революционен окръг на Априлското въстание, откъдето Георги Бенковски и неговата „хвърковата чета” водят ожесточени сражения с башибозук и редовна армия изпратени да опожарят въстаналите села.
След 4-часов преход стигнахме до с.Поибрене около 14 ч. Селото е населено предимно с роми и видимо бедно. Най-впечатляващата гледка беше къпането на 3-4 годишно детенце под чучура на селската чешма с чиста планинска изворна вода. На изхода на селото в посока с.Оборище има хубава и удобна за почивка беседка разположена до планинска чешма. Не ни се тръгваше от там.
Отсечката от с.Поибрене до с.Оборище е само 8 км, но ни отне около 1,5 часа. Изкачването беше сериозно, а след всеки завой уви не се виждаше селото. Почивката в с.Оборище беше задължителна, а и имаше условия – магазин със сладолед. Гледката към Рила, Витоша и Родопите беше пленителна, но пътят си е път.
От Оборище продължихме към Панагюрище (10км). Спускането беше продължително и ободряващо, т.к. пътят минаваше през горист район. Около 17 ч. стигнахме Панагюрище. Първоначално мислехме да отседнем там, но градът ни се стори прекалено голям и с много блокове и решихме да продължим до Стрелча.
Пътят от Панагюрище до Стрелча (14 км) е приятен и равен. Малко ни беше поомръзнало вече от жегата и дългото колоездене, но компенсирахме с няколко почивки и ядене на малини и къпини, които растяха в изобилие около пътя. Добрахме се до Стрелча около 18 ч. Градчето ни очарова с чистия си приветлив вид и зеленина. Но най-голямото удоволствие беше, че попаднахме на хотел Средна гора. Точно за това си мечтаехме през целия ден – басейн с минерална вода, дебела сянка, голяма и удобна стая и най-вече добър ресторант. Е, това беше подходящото място в точното време.Продължение – част 2
