На следващия ден след обилна закуска около 10 ч. поехме в посока Старосел, откъдето трябваше да решим дали да продължим на югоизток към Брезово или на североизток към Калофер. Решението беше свързано с нашия приятел Йонко, който трябваше да се присъедини към нас на по-късен етап, както и в случай на нужда да ни оказва съпорт с намирането на места за спане. За съжаление се оказа, че Йонко няма да може да се включи и североизточния маршрут ни се стори по-атрактивен. Все пак Петър (синът ни) щеше да се запознае от първа ръка с житието на Христо Ботев и Долината на тракийските царе.
Отсечката от Стрелча до Калофер е мечтата на туриста колоездач – равен път, малки селца, малък трафик, красива природа и няколко минерални извора.
По време на този преход се разминахме на косъм с малък инцидент. Запленена от спокойствието и зеленината Катето, която водеше колоната рязко прекъсна идилията като наби спирачки. Петър беше втори и за малко да се удари в нея, но успя да отбие вляво и да спре. Причината за спирането беше ранена змия която се опитваше да излезе от пътя. Влечугото се беше свило и се държеше много агресивно като се извиваше и скачаше към всичко, което се приближи към него. Почти беше излязло от платното и преценихме, че е опасно да му оказваме помощ. Изчакахме малко на пътя за да се убедим, че няма да бъде прегазено от друга кола и продължихме.
По обед достигнахме Хисар, и след една почетна обиколка на римската стена и утоляване на жаждата с хисарска вода продължхиме напред. Включихме се в Подбалканския път на около 10 км от Калофер. За съжаление най-голямото натоварване предстоеше в края на деня. Пътят до Калофер е много стръмен и изисква силна физическа и психическа воля. Изкачването ни отне около 1 час, който ни се стори в пъти повече. След 8 часа въртене на педалите в жегата се бяхме поизчерпали физически. Колоната водих аз, Петър беше зад мен следван от майка си. Тогава тя го чу как си мърмори „А казвахте, че ще бъде забавно…” . Стигнахме Калофер около 19 ч. и бързо успяхме да намерим чиста и приятна къща за гости в центъра.
Следващият ден можем спокойно да наречем „Исторически“. Още от сутринта започнахме с посещение в къщата музей на Христо Ботев. Изненадата на Петър беше голяма когато разбра, че великият българин е убит на 1-ви юни, а не на втори, както и че мястото където е застрелян не е връх Околчица, а под връх Камарата. Можехме да останем по-дълго, т.к. гидът разказваше много интересни истории от живота на поета, вкл. и за единствената му среща с Васил Левски (въпреки твърдението на някои историци, че двамата не се познавали), но трябваше да тръгнем преди обяд.
И така около 11 ч. оставихме Калофер зад нас. Подбалканският път е с много натоварен трафик от камиони и автомобили и преценихме, че е опасно място за колоездачи. Решихме да продължим по селските пътища южно от Подбалканския път. Селата в този район са предимно ромски и доста бедни. Малко се поизгубихме по полските пътища и след като пресякохме боси с колела в ръце (обратно на стандартния начин на придвижване) няколко ръкава на р.Тунджа успяхме да стигнем до цивилизация. Денят беше напреднал и решихме да разгледаме Долината на тракийските царе, след което да приспим в Казанлък.
Гледката по пътя към Шипка е внушителна. Пред нас беше Стара планина, а слънцето се отразяваше в кубетата на църквата.
Около 17.30 стигнахме могилата Голяма Косматка. Неочаквано за нас при обявено работно време до 18 ч. персоналът заключи могилата пред нас с обяснението, че „виждаш ли вече бил пуснат СОТ-а и нищо, че работим до 18 ч. то сега ще ходим и на други места и я елате най-добре утре”. Това ми прозвуча като подигравка, след като ни виждат с натоварени колела и въпреки обяснението ми, че нямаме възможност да дойдем утре, хората се натовариха в колата и си тръгнаха. За международен туристически обект беше повече от странно това поведение. Звъннахме на телефона за контакт под табелата за работно време и за щастие успяхме да се свържем с жена от музея в Казанлък, която ни помоли да изчакаме пред могилата. След малко нашите домакини се върнаха с колата и най-учтиво отвориха касата, продадоха ни билетчетата и ни допуснаха в могилата. Оставащите 15-ина минути до 18 ч. бяха достатъчни за да чуем историята и да разгледаме гробницата на Севт III.
Продължихме към Казанлък като спряхме в къмпинг Крън. Природата в къмпинга е много красива, но за съжаление всичко останало си е същото от основаването преди … кой знае колко десетки години. След като разгледахме условията за настаняване решихме, че ще си починем малко в къмпинга, след което ще продължим още 5 км до Казанлък. Докато се припичах на слънце на пейката пред рецепцията в къмпинга паркира модерен кемпер с чешки табели. Шофьорът около 50 годишен мъж дойде до рецепцията, след което последва дълбокосмислен и поучителен разговор с жената от рецепцията. След несполучливия опита на мъжа да комуникира на чешки и английски, накрая превключи на руски. Стана ми интересно и реших да влезна в рецепцията. И руският език не помогна, затова разговорът продължи с ръце, пръсти и многозначителни жестове. Видимо рецепционистката се препоти няколко пъти, може да беше и от жегата, и беше видимо притеснена. След като се разбраха за цената на престоя и броя на гостите, се премина към настаняването. Къмпингът беше празен и нашето момиче просто махна с ръка, което би трябвало да означава – заставай където ти хареса.
От кемпера слезнаха 3 момичета и питаха рецепционистката “Where is the shower?”, отговорът беше “к’во”. Пак последва “Where is the shower?” придружено с жестове за търкане на тялото и главата, като отговорът беше очаквано неразбиращо изражение. Влезнах в положението на жената и казах, че момичетата питат къде е банята. Тя ахна и светна захилена, хвана близкото момиче за ръката и ги закара до едно от бунгалата тип „кучешка колибка” и им показа нещо вътре. Загубих интерес и не разбрах как се е развила след това историята с чуждите туристи.
От къмпинга в с.Крън до Казанлък имаше велосипедна алея, което ме впечатли. Явно властта преди 1989 г. е знаела как да развива този тип туризъм и да създава удобства за гостите на града.
Имахме проблем с намирането на тройна стая и се оказахме в градския хотел в центъра на Казанлък. Вечерта беше приятна, стаята гореща и изведнъж към 11 ч. гръмна музика. Почуствах се като на концерт на ТВ Планета. Очаквах, че след една, две песни музиката ще бъде намалена, но уви дори увеличиха звука. В 0.30 ч. след второто изпълнение на Слави „Нема такава държава!” слезнах до рецепцията да видя дали може нещо да се направи. Отговорът на момчето беше, че музиката не идва от хотела и така било всяка вечер. Помолих го да се обади на полицията да вземе мерки, но то уплашено ми каза, че ако искам да се оплача в полицията трябва да се обадя аз, защото то не искало да звъни.
Прибрах се в стаята и звъннах в полицията. Нищо не последва, освен чалгата която продължи до 5 сутринта. Няколко пъти през нощта местните дерибеи поздравяваха целия център на Казанлък с „Нема такава държава!”. Уверих се, че наистина няма друга такава държава. Не съчуствам на хората от Казанлък, защото явно така им харесва, но аз вече в този град не бих отседнал. Продължение – част 3
