Топло е. Юни е. Лято е. Време е.
Пътят на Биониа 2013 – До морето с колело и обратно с БДЖ (София-Бургас) беше начало за нас, което решихме да продължим. Маршрутът на следващата ни инициатива може да бъде само един – покрай Дунав до Черно море.
За тези, които не знаят:
- Дунав е част от трансконтинентален речен плавателен канал Рейн-Майн-Дунав, свързващ Северно море и Черно море;
- Дунав преминава през 9 държави и четири европейски столици Виена, Братислава, Будапеща и Белград;
- Дунав е била важен търговски път в древността, свързващ Черноморието и Централна Европа;
- Дунав е втората по дължина река (2857км) в Европа (след Волга). Участъкът на реката, който минава през България е 471 км;
- Ширината на реката в българския участък варира от 750м до 2200м, а дълбочината от 4м до 30м.
Очакването свърши. На 28.06 в 7ч. сутринта се натоварихме на влака София-Брусарци-Лом и се разтоварихме в 10.30 на гара Лом.
От Лом се включихме в европейски веломаршрут N6. По някое време той преминава в Румъния, но ние си продължихме по нашата културно- историческа програма.
ДЕН 1: Лом- Ковачица (13км) – Горни Цибър (14км) – Козлодуй (18км) – Хърлец (13км) – Гложене (3км) –Мизия (3км)- общо 64 км ДЕН 2: Мизия – Оряхово (13 км) – Лесковец (7 км) – Остров (14 км) – Крушовене (25 км) – Гиген (12 км)- Загражден (14 км)- общо 85 км ДЕН 3: Загражден – Дъбован (4 км) – Гулянци (13 км) – Сомовит (13 км) – Никопол (14 км)- Въбел (7 км) – Любеново (6 км) – Лозица (7 км) – Бяла вода (4 км) – Белене (12 км) – общо 80 км ДЕН 4: Белене – Свищов (26 км) – Вардим (11 км) – Нов град (10 км) – Ценово (15 км) – Обретеник (17 км) – Две могили (10 км) – Иваново (Ивановски скални манастири) 25 км– Басарбово (12 км)- Русе (10 км)- общо 136 км ДЕН 5: Русе– Червена вода (18 км) – Семерджиево (8 км) – Ветово (14 км) – Сеново (17 км) – Просторно (11 км) – Киченица (6 км) – Стражец (6 км) – Разград (4 км)– общо 84 км ДЕН 6: Разград- Манастирско (15 км)- Синя вода (4 км)- Лозница (5 км)- Пресяк (12 км)- Белокопитово (17 км)- Шумен (10 км)- общо 63 км.
ДЕН 7: Шумен- Мадара (17 км)- Мадарски конник (3 км)- Каспичан (7 км)- Нови пазар (6 км)- Ветрино (20 км)- Неофит Рилски (9 км)- Девня (6)- Варна (34 км)- общо 102 км.
614 км официално по карта – по велокомпютър 655 км
Участници: пак ние в компанията на Йонко и Милена за малко, но пълноценно.
Пътуването с влак до Лом е кратко, приятно и осеяно с красиви гледки. Малък обонятелен дискомфорт създаваше само хигиеничният кът, който според Йонко имаше „структурен проблем”, а според мен нужникът направо си смърдеше.
Лом – Мизия
След едночасова разходка по главната улица на Лом и кея в 11,45 ч. се отправихме на изток към Ковачица. Излизането от Лом е по павиран път и средно като наклон изкачване, което би трябвало да ни подейства като загрявка за предстоящите 64 км до Мизия. Йонко беше изключително ентусиазиран и поведе с бързо темпо кервана. Беше безмислено да му обяснявам, че пътят пред нас няма да свърши, а удоволствието в това пътуване не е свързано със скоростта и изминатите километри. Донякъде го разбирах, тъй като за съжаление той щеше да е с нас само два дни и естествено искаше да види и усети колкото може повече от този тип развлечение.
Ковачица е приятно селце в което отпочинахме за 20 минути и изпразнихме едната торба с череши, която висеше на кормилото ми. Продължихме към Горни Цибър в прекрасно време и отлично настроение. Както и очаквахме Дунавската равнина ни предложи дружелюбен релеф и разноцветни пейзажи, които превръщаха пътуването в приятна разходка.
Като за първи ден колоезденето започна да ни уморява, а и температурата доста се повиши и така в леко нетърпение пристигнахме в Козлодуй около 14 ч. Решихме да дадем предимство на историята и се насочихме директно към кораба „Радецки“.
Гидът, леко отегчен, но подготвен фактологически чичо, ни разказа накратко за една от емблемите на българската история. Корабът „Радецки“, който се намира на кея в Козлодуй е реплика, изградена по скици, снимки и спомени на очевидци. По негови думи преди близо 100 години наши управници са отказали да приемат като дарение кораба „Радецки“ от австрийското правителство, след което оригиналът е нарязан за скрап. Репликата-музей е построена през 60-те години с дарение от 1,2 млн.лева (тогавашни пари) от „пионерчета и чавдарчета” от цялата страна, чрез акции за събиране на шипки, хартия и т.н. Поне това е официалната версия J. Другите посетители освен нас бяха азиатска група, които коментираха оживено артефактите в големия салон на кораба. Мисля, че някои от предметите бяха автентично непипнати от поставянето им в стъклените витрини, съдейки по паяжините и праха.
Обядвахме в добър ресторант на брега на Дунав, отпочинахме на сянка и около 17 ч. потеглихме към Мизия през центъра на Козлодуй. Богат град, образец за всички български градове – широки и чисти улици, красиви къщи с поддържани дворове, спокойно движение на хора и автомобили и много велосипедисти на всякаква възраст. Поздравления за местните и управата на Козлодуй.
Пътят от Козлодуй до Мизия е равнинен и преминава през селата Хърлец и Гложене. Останахме с впечатлението, че влизаме от село в село. Чешмата на завоя в Гложене си заслужава да я спомена. Водата беше отлична, а един местен дядо ни уверяваше, че „тази чешма е съкровище и едно време бай Тошо винаги спираше тук да почива, да пие и да се поизмие“.
Мизия е град, който през юли не беше по-различен от всички останали градчета от селски тип -главен път преминаващ през цялата му дължина. Къщи средна ръка, малки и тихи улички с дечурлига играещи по тях. Пресякохме тясно пешеходно мостче над р.Скът, която в началото на юли приличаше по–скоро на бара. Не можех да предположа, а и все още не мога да повярвам, че тази рекичка само месец по-късно на 04.08 потопи градчето, отне човешки живот и нанесе толкова щети. Надявам се спокойствието на хората по-скоро да се върне, а градчето не само да се възстанови, но и да се развива в благополучие.
Около 20 ч. пристигнахме в хотел „Рай“, където бяхме предвидили да пренощуваме. Без да се уговаряме всички се бяхме облякли с дълги панталони и блузи с дълги ръкави, професионално окичени по ръцете и краката с гривни против комари и със според нас смъртоносен спрей. Хората от хотела бяха разположили стратегически през два метра големи лампи против комари, които ни правеха свидетели на милионите гърмежи от комари камикадзета, отстояващи правото си да смучат от нас. И всичко това напразно. Първата ни вечер до Дунав се почуствахме като дивеч. Явно бяхме не само добре дошли, но и очаквани в местната флора.
Мизия – Загражден
На 29.06 сутринта след бърза закуска около 10 ч. поехме към Оряхово. Отсечката от Мизия към Оряхово покрай Дунав е най-доброто, което можеше да ни предложи целият маршрут. Равен и сенчест път, лъкатушещ покрай Дунав, следващ завоите на реката и само на няколко метра от нея. Брегът е изпълнен с пясъчни плажчета и високи дървета, които дават хладинка не само на хората, а и на всички обитатели на реката. Поседяхме на един от плажовете и се радвахме като деца на сладолед от спокойствието и красотата наоколо.
Оряхово създава впечатление на изоставен речен терминал. За съжаление няма какво друго да напиша. Пътят ни продължи към Лесковец, като градусите започнаха да се повишават твърде бързо. Предстоеше ни леко и приятно изкачване с неповторими гледки към остров Есперанто. Не знам от къде идва името му, но тук Дунав прилича на Амазонка – гъста, вечно зелена растителност, множество тесни речни канали и мътна гъмжаща с какво ли не вода J.
Неусетно около 13 ч. стигнахме до село Остров. Пътят и тротоарите бяха в ремонт, но явно в неделя се почиваше (или бяха свършили парите) и спокойствието беше превзело деня. Беше време за сладолед и при първата бакалия се разположихме за почивка. Йонко пак беше някъде напред, явно нямаше търпение да посрещне Милена, която трябваше да пристигне с кола (и натоварено колело) в Крушовене и да ни пресрещне.
Бакалията се оказа на рускиня, която се установила в България преди много години. Срещата беше интересна, явно жената нямаше достатъчно забавления. Веднага се заговорихме и тя сподели изненадата си, че сме българи. От тук с колела минавали само чужденци и ние сме първите българи, които виждала да обикалят по този начин. Преди няколко часа даже са минали трима германци на обща възраст над 200 години. Явно мястото беше център на българо-руската-немска дружба. Рускинята беше направила една непоправима грешка в живота си, според нея. Преди 20-тина години решили със съпруга ù да купят апартамент. Естествено си задали въпроса в Плевен (където живеели) или в Москва. Цените на имотите били сравнително еднакви. Та избрали Плевен пред Москва естествено, но за нейно съжаление така пропуснала възможността да осигури старините си с няколко стотин хиляди евро, които можела да вземе сега от продажбата на апартамента в Москва.
Йонко беше изгубил търпение, което разбрахме от упорития звън на телефона. Беше спрял да ни изчака само на няколко пресечки от нас. Сбогувахме се с домакинята и около 14 ч. продължихме. Село Остров е голямо и изглеждаше приятно място за … какво ли не. Нищо не предвещаваше стръмното, но за сметка на това продължително изкачване при излизането от селото, което ни отне повече от половин час на първа скорост. Дааа, Остров трябва да се преименува на Дупка, Дълбока дупка.
Очакваха ни 25 км в най-голямата жега до Крушовене. След стръмното предстоеше прекрасен спокоен селски път, заграден от двете страни с диворастящи бели и черни черници, кайсии и сливи. Нашето семейство сме изключителни ценители на плодовете и преминаването през толкова много изкушения ни коства постоянни „почивки” с лакомо консумиране на плодчетата директно от дървото. Според Катето това са най-хубавите черници и кайсии, които е яла, както и че по пазарите такива не могат да се намерят. Тя е експерт по вкусните черници и силно се надявам да не ме кара да идваме да ги берем от тук всяка година. Това продължи през целия ден, което изнерви Йонко, който отпраши напред за да вземе Милена.
Плодовете са страхотна храна, но целодневното колоездене при температури 40+ градуса под парещите слънчеви лъчи те изтощава максимално и организмите ни си искаха по-силна храна.
Към 17 ч. влезнахме в Крушовене и започнахме да се оглеждаме за кръчма, магазин или друго място за късен обяд. След като в първия хранителен магазин прецениха, че не могат да ни нахранят ни препратиха другаде да се измием и да си купим храна. И така попаднахме на един от най-талантливите търговци, които съм срещал. Момчетото „въртеше” бакалията на родителите си, иначе работил като търговец в Плевенския офис на национален дистрибутор на шоколадови продукти. Момчето като ни видя веднага предложи да импровизира един обяд и за десетина минути наряза разкошна салата, гарнирана с кашкавал. След като се подкрепихме и отпочинахме поехме в посока Загражден.
Трябваше да спим в „Синия Дунав“ – хотелче на брега на Дунав. Мобилният интернет прекъсваше и имахме проблем с резервирането на стая в хотела. Затова прибягнахме към помощта на Тонев (приятелче, което по план трябваше да дойде с нас, но пропусна) да открие някакви контакти на въпросния хотел. Уви и той не успя, а щом Тонев не открива нещо в нет-а, освен „че се намира непосредствено до пристана на Загражден”, означава, че нещо не е както трябва.
Пътят ни минаваше през село Гиген, където настигнахме Йонко и Милена.Тук беше следващата ни историческа спирка – руините на античния град „Улпия Ескус“.
Градът е основан през 106 г. от император Траян и се е превърнал в основното търговско средище в региона. През III-ти век при управлението на император Константин I Велики е бил изграден каменен мост през Дунав с дължина 2 434 м, който свързвал градовете Улпия Ескус със Сукидава (днешен Корабия, Румъния). Днес Улпия Ескус е далеч от античния си блясък, но все още представлява интерес и вероятността да се реставрира е съвсем реална. Според табели от най-ново време са започнати някакви укрепителни дейности на руините, но явно са преустановени, т.к. селището беше обрасло с висока трева. Надявам се все пак археолозите да намерят средства и да довършат започнатото, защото този край заслужава да покаже, че има място на археологическата карта на България.
Денят беше напреднал и около 19.30 ч. продължихме към Загражден. Хапвайки от крайпътните кайсии и сливи бързо стигнахме до селото, което е достатъчно населено и с работещи бакалии. В една от тях партито беше в разгара си и няколко от местните зевзеци вече се поклащаха в нещо като хоро, съпроводено от нестройно караоке.
Пристанът е крайречната стена на коритото на Дунав със стълбища за слизане до реката. До него намерихме и търсения от нас хотел „Синия Дунав“. Мястото беше поддържано, но пусто. След подвиквания и подсвирквания от стопанските постройки се показа една леля, която каза, че се грижи за хотелчето, но то не работило. Ситуацията се развиваше не в наша полза. Беше станало 20 ч. и евентуално продължаване до Никопол (35 км), следващото по-голямо населено място, където можеше да се спи, не изглеждаше добра перспектива.
Примолихме се на жената и тя каза, че ще извика шефа, пък той да реши. За наш късмет „шефа“ беше в градините зад хотелчето. Дойде човекът и каза, че хотелът работи само за негови приятели, но от немай къде се съгласи да ни даде стая. Нещата се наредиха. Йонко и Милена трябваше да тръгват обратно към Крушовене (а от там и за София), където беше паркирана колата.
Домакинът се оказа професионален ловец и риболовец и заклет комунист. „Стената на славата“, изпълнена със снимки, свидетелстваше за височайшите гости, банкетите и пълноводието на реката. Явно наистина човекът посрещаше предимно приятели от политиката и бизнеса. Лелята, която въртеше хотелчето се погрижи да сготви с каквото намери в кухнята. И така след обилната вечеря, състояща се от огромни салати, яйца на очи и много добра домашна ракия се полюбувахме на нощния хлад и приказния Дунав и потънахме в сънища.
Загражден – Белене
Сутринта на 30.06 предвещаваше поредният прекрасен горещ летен ден. В 9 ч. се натоварихме на колелата и поехме към Дъбован. Последваха пусти, равни, но приятни междуселски пътчета.
Изкачването на Сомовит беше очаквано от нас, но не ни затрудни особено. От височината над селото има панорамна гледка на Дунав, която си заслужава да бъде включена в албумите за реката.
Пристигнахме в Никопол около 13 ч. Решихме да разгледаме града, да хапнем нещо готвено и към 14.30 да продължим към Белене. Разходката из града в двете посоки ни отне не повече от 5 минути, като по-голямата част от тях прекарахме на сянка в парка на „пристана“. Пристанище Никопол представлява малък стар понтон свързан чрез тясно мостче-трап към брега. Там беше акостирал голям и луксозен речен круизен кораб под германски флаг. Това обясняваше причината да срещнем шляещите се безцелно из града групи туристи в третата възраст, облечени в светли елегантни костюми.
След допитване до местните се насочихме към ресторанта на Никопол. Опитахме местния кулинарен специалитет – таратор от обелка от краставица, като не можах да разбера къде влагат вече обелената краставица, т.к. от друга страна салататите, които бяхме поръчали бяха с необелени краставици. Обядът споделихме с уличното куче, което се въртеше около нас. То пък се оказа вегетарианец и с огромен апетит гълташе всичко от обелки на краставици до Яйца по панагюрски.
Без да ставам прекалено краен бих казал, че Никопол е може би един от най-бедните български градове, в които съм бил.
Часът беше 14.30 и беше време да потегляме. Опитът ни се оказа очаквано неуспешен. Най-тежкото време за колоездене е между 15 и 16 ч. Горещината на въздуха на открито е непоносима, а по това време силно нагретия асфалт започва да излъчва високоградусови топлинни вълни, които те карат да се чустваш като във фурна с горно и долно загряване. Изкушението да се скриеш на сянка се изпарява след първите 10 секунди, в които те връхлитат рояци кръвожадни комари.
Адската горещина и пек с усещане за 45+ градуса на слънце в комбинация със стръмно изкачване буквално ни зашеметиха още в първите 10-ина минути. Решихме, че рискът от топлинен удар е голям и затова се отбихме в двора на съседната детска градина, която ремонтираха. Позиционирахме се по пейките на сянка и в лека дрямка проспахме следващите час и половина.
Пътят от Никопол през Любеново до Белене преминава през по-леки и тежки изкачвания, но като цяло беше приятен и спокоен. Пристигнахме в Белене около 19 ч. През 2014-та, месец юли там на власт бяха комарите. Това правеше впечатление явно само на нас, защото местните деца и младежи се забавляваха без облаците жужащи и жадни насекоми да им пречат.
Белене – Русе
На 01.07 след тежка закуска с баници, кифли и боза в 10 ч. напуснахме Белене. Пътят Белене – Свищов е най-доборто нещо, което можехме да си пожелаем. Движехме се не по главния път, а в посока към АЕЦ Белене, където шосето минава покрай старите и вече неработещи заводи между Белене и Свищов. Трафик на коли няма, а големи дървета правеха достатъчно сянка, така че удоволствието от колоезденето да е максимално. Средната скорост с която се движехме беше около 20 км/ч.
Около 11.30 пристигнахме в Свищов, където животът кипеше. Сравнително бързо намерихме Къщата-музей „ Алеко Константинов“ на хълма. Още с преминаването на портата светът се промени. Шумът и напрежението останаха зад нас. Атмосферата в красивата градина и прекрасната гледка към пристанището и Дунав ни плениха. Разхождайки се в градината, сред тишина и зеленина ти се иска да приседнеш и да се наслаждаваш на спокойствието и красотата на реката и полетата отвъд нея във Влашко.
Влизайки в къщата-музей оставаш признателен и благодарен на света, че е успял да съхрани в автентичен вид обкръжението на талантливия писател и будител. Домът е реставриран и поддържан по начин, който предразполага съзнанието да се потопи в бита и средата в която е живял и творил Алеко. Градината, къщата и всичко в нея е отлично поддържано, а служителите и уредникът на музея (също запален велосипедист) изключително любезни.
Заредихме се с ударен заряд положителни емоции и енергия и продължихме към античното селище „Нове“. То се намира на 4 км източно от Свищов в посока с.Вардим. Комплексът е изцяло реставриран с европейски средства и много представителен.
Планът ни беше да спим в с. Иваново, като бяхме предвидили време да разгледаме скалните манастири. Маршрутът ни минаваше през Нов град, Ценово, Обретеник и Две могили. Релефът, природата и пътят бяха приятни и въпреки жегата и многото километри, които изминавахме този ден, не усещахме все още умората. Малко след Нов град ни настигна и изпревари колега- британец, който пътуваше сам за наша изненада. Ние продължавахме да спираме до всяко крайпътно плодово дръвче и лакомо да хапваме от черниците, което ни поддържаше свежи.
Почти стигнахме Обретеник, когато Катето и Пепи, които се движеха на около 100 м след мен започнаха да викат и махат да спра и да се върна. Търпеливо ги изчаках, но вербалните и невербалните призиви продължиха, така че се наложи да наруша един от колоездачните си принципи да не изминавам един и същи път повече от веднъж. Зададоха ми една визуална гатанка дали виждам нещо там напред и малко вдясно. Очите не са най-добре развитият ми орган и не забелязах нещо необичайно, освен добре обработено поле и някаква горичка на хълма срещу нас. Погледнах пак и с малко жокери открих, че всъщност горичката наподобява някакъв надпис. Оказа се, че жителите на Обретеново са залесили горичката на хълма някога през 1981 г., изписвайки с дървета числото „1 300“ по случай 1 300 години от основаването на българаската държава. Сега 33 години по-късно плодът на техния труд продължаваше да изненадва приятно гостите на селото.
Между Две могили и Иваново се разминахме с друг колега-чужденец, който също пътуваше сам. Бяхме изминали повече от 100 км и с нетърпение очаквахме да видим Иваново за да се разтоварим, изкъпем и починем. Стигнахме в селото около 19 ч. в добро настроение, но още след първата среща с местна тумба младежи, които не отвърнаха на поздрава ни и ни гледаха странно, усетихме, че най-вероятно ще преминем транзит. Спряхме до една „къща за гости“ в центъра на селото, която също не ни вдъхна увереност за „нашето място“ за почивка и решихме да продължим. На отбивката за скалните манастири в края на селото има бензиностанция и момчетата, които работеха там ни информираха, че гидът работи до 18 ч. и по това време е пусто. Предвид, че трябваше да спим в Басарбово или Русе, вероятността да се върнем с колелата пак до Иваново за да разглеждаме манастирите беше минимална. Затова решихме, че ще слезнем да ги разгледаме без гида. Последва стръмно спускане около 3-4 км към долината на река Русенски Лом. Стигнахме до нещо като културно-търговски комплекс, който беше в окаяно състояние. Явно е бил направен опит да се разработи мястото като туристическа атракция, но не се е получило. Сградите бяха разбити, а мястото наоколо неподдържано. След като събрахме паяжините от пътеките водещи към скалните пещери-манастири в непрестанна битка с връхлитащите освирепели за кръв комари се предадохме и решихме с историята до тук, за днес. Скалните манастири в Иваново са изключителни паметници на културата и бита, но природата се беше погрижила да ги запази от нашия поглед.
Очакваше ни 4 км изкачване с наклон над 10%. Комарите до голяма степен ни мотивираха и изпохапани и обезкървени стигнахме за 30-ина минути до главния път. Часът минаваше 20 и приоритет пред нас беше да стигнем до Русе, където да пренощуваме. За съжаление късният час ни попречи да разгледаме и скалния манастир в Басарбово.
Пристигнахме в Русе около 21,30 ч. заедно с няколко рояка комари, които ни следваха почти през целия път от Басарбово. Бяхме накрая на силите си след 136 км целодневна езда при силни летни температури и множество кръвопролития. Ориентацията в Русе ни създаде проблем, но за наш късмет, някъде около гарата попаднахме на една девойка, която беше много мила и красива, типична русенка. Та тя ни предложи да ни съпроводи до центъра и ни представи основните забележителности покрай които минавахме.
Сравнително бързо намерихме малко хотелче на прилична цена в центъра и се отдадохме на така очакваната почивка.
Русе-Разград
За 02.07 бяхме предвидили посещение на основните културно-исторически забележителности в града. „Пантеонът на възрожденците“ е впечатляващ. Той представлява музей, паметник-костница в който са погребани 39-ма известни българи, сред които Любен Каравелов, Захари Стоянов, Стефан Караджа, Панайот Хитов, Баба Тонка, Никола Обретенов, Панайот Волов, Ангел Кънчев … Посетители на музея са много чужди туристи, включително и от Турция, които се удивяват на представените експонати и история.
Влизайки в Пантеона човек настръхва, не само от рязката промяна на температурата, а и от духа и атмосферата. Те ни обгръщат и превземат мислите и чуствата ни, когато се намираме в непосредствена близост до мощите и вещите на личности като Баба Тонка, Стефан Караджа, Панайот Волов и десетки други, които са отдали живота и смъртта си за родината и поколенията свободни и горди българи. Всеки от нас заслужава шанса да отдаде благодарността и почитта си към тези едновременно обикновени и велики българи.
Съжаление и гняв ни обхванаха, когато отново видяхме как управниците нехаят за културното ни наследство и уважение към обществото. Пантеонът е протекъл и пропит от влага и мухъл не на едно място, като уредникът се опитва да спаси поверената му история с подръчни средства – кофи и легени, поставени върху плочите на костницата. Гледката е жалка, но за съжаление е реалност.
Напуснахме Русе около 14.30 при натоварен трафик, но след като се отклонихме от главния път и поехме към Червена вода всичко се промени. Пътят към Разград през Семерджиево, Ветово, Сеново, Просторно, Киченица и Стражец е живописен, приятен, спокоен, но все нагоре. Едно постоянно ненатрапчиво изкачване километър след километър и така 60 км. Озовахме се до завод Каолин, където се сблъскахме с изключителна запрашеност в продължение на 10 км. Фин и нежен прахоляк, мечтата на домакинята-чистница.
Лудогорието изглежда състоятелно и поддържано. Нивите се обработват, селата са оживени, бакалиите модерни и заредени със стока. Този ден имах чуството, че сме доникъде с пътя, но след толкова изкачване беше нормално да се чуствам зашеметен.
Най- накрая наклонът се обърна в правилната посока и се спуснахме към Разград. Уви, оказа се, че все пак трябва да изкачим още едно хълмче, зад което видяхме бленувания Разград.
Разград – Шумен
На 03.07 се наспахме добре и се разходихме в града. Разград е приятен и уреден, с широки улици, чисти площадки и градинки и с отличен италиански ресторант.
Около 13 ч. посетихме античното римско селище „Абритус“. Комплексът е много голям и протичаха реставрационни дейности. Разположен е непосредствено до заводи и промишлени сгради. Каква ирония на архитектурата- калкан на античния с комунистическия гений на строителя. Отне ни час и половина за да го обиколим и разгледаме. Може би след приключване на реставрацията той ще се превърне в една от най-големите и атрактивни забележителности в България от античната епоха.
Разград ни изпрати с порядъчно изкачване, нищо на което не бяхме привикнали през последните два дни. Иначе пътят през Манастирско, Синя вода, Лозница, Пресяк, Белокопитово до Шумен е с приятни хълмчета и красиви гледки.
Минавайки през село Синя вода ни поздравиха и спряха възрастни хора – Басри и Айше, които ни поканиха да си напълним прясна вода, че сушата пресушила селските чешми в околността и нямало да има откъде да се заредим. Отпочинахме в тяхната приятна компания в приказки за кошери, сегашно и минало време. Както каза бай Басри „Политиците са като адвокатите. По телевизията се карат, а вечерта на една маса ядат, пият и делят, без да си платят сметката.”. Сбогувахме се и продължихме към Шумен.
На 3 км преди Шумен ни пресрещна бурята, която се опитахме да изпреварим от няколко часа. За наш късмет бяхме до тир-паркинг и успяхме навреме да се скрием под навеса на един от сервизите. Бурята беше грамотевична, придружена с пороен дъжд и продължи около 2 часа през които от една страна се радвахме, че не ни е изненадала в полето, а от друга можеше след 15 минути вече да сме в някое хотелче.
Шумен – Варна
На 04.07 след като разгледахме набързо центъра на Шумен около 10 ч. се отправихме към Мадарският конник. Сутринта времето беше хладно и ветровито, може би около 10 градуса и най-накрая се оправда необходимостта от дрехи с дълги крачоли и ръкави, че дори и якета.
Пристигнахме в резерват Мадара около 11.30 ч. Пътят от село Мадара до входа на резервата е сериозно изкачване. Въпреки, че разстоянието е кратко (2-3 км), наклонът от над 15% принуди мен и Петър да бутаме колелата известно време, но това мобилизира Катето и тя успя да стигне до целта на колело.
За Мадарския конник, каквото и да се напише, не би могло да пресъздаде енергията и чистотата, излъчвани от това място, избрано от хан Омуртаг за култов комплекс. Барелефът на Конника, пещерите, параклисът, терасата под отвесната скала, бистрата вода, капището, гробницата, наблюдателниците на стражите и всичко останало те привличат и правят част от това място за цял живот. В компанията на десетки руски туристи възклицавахме и се възхищавахме от красотата на местността и уникалните съоръжения. Те са изградени просто и в естествен синхрон с природата, като същевременно са вечни и неразрушими от времето.
Някак си приех като нормално възклицанието на Катето „искам да живея тук“. За обиколката на резерват Мадара и околностите трябва да се предвидят няколко дни, които за съжаление ние нямахме.
Около 14.30 продължихме към Каспичан, като спускането към града е продължително и ободряващо. След зареждането в Мадарският конник разстоянието до Варна (82 км) през Нови пазар, Ветрино, Неофит Рилски и Девня не ни затрудни. Пътят е приятен и спокоен, с изключение на последната част от Девня до Варна. Озовахме се на Гран При от Формула 1, където си бяха дали среща най-изтъкнатите пилоти от варненската околия. Те възприемаха всичко пред тях като жалон от слалом, край който трябва да минат възможно най-близко, но с максимална скорост. Като понякога се случваше в едната лента за движение да се съберем един до друг два болида и ние.
Единственото положително нещо в този преход беше, че успяхме да видим по светло „Побитите камъни“. Този природен феномен ни изненада с мащаба и уникалността си. Отидете и вижте как би изглеждал света след апокалипсиса.
Пристигнахме във Варна около 21.30 ч. на 04.07 и се отдадохме на заслужена почивка и обилна вечеря.
Благодарности на БДЖ, че ни върна в София сутринта на 06.07, отново отпочинали и наспани. Въпреки, че нивото на спалния вагон беше една идея по-ниско от 2013, както и че се наложи колелата ни да пътуват с един влак, а ние с друг, като цяло пътуването беше приятно. Случи се така, че колелата пристигнаха в София преди нас. Благодарим на БДЖ служителя Ивайло Иванов, който разтовари колелата и ни изчака повече от 30 мин. в 6 ч. сутринта след нощна смяна.
След 7 дни колоездене, изминати около 650 км по един от най-красивите маршрути и посещения на значими културно-исторически забележителности бих споделил, че си заслужаваше отделеното време и енергия. Избраният от нас маршрут е достъпен, както за деца, така и за хора в напреднала възраст. Дадохме му име, както започнахме през 2013 – „Пътят на Биониа 2014: История по Дунав“.
Биониа е името на организацията, която създадохме за популяризиране на активен и здравословен начин на живот в синхрон с природата. Вярваме, че по този начин ще запознаем децата ни с природата и ще допринесем за нейното опазване и съхранение.
Пътят на Биониа 2013 можете да прочетете тук.
